Църквата на адвентистите от седмия ден (ЦАСД) разпознава себе си в описанието на “останалите” от потомството на жената от Откр. 12 гл., срещу които змеят е разгневен и воюва. Две от съществените характеристики на този остатък е, че те “пазят заповедите Божии и имат свидетелството Исус Христово” (Откр. 12:17 – ЦП). Тъй като не е особено трудно да се разбере, кои са заповедите, които този остатък пази, усилието ни се насочва към “свидетелството Исус Христово”. В Откр. 19:10 то е дефинирано като “духът на пророчеството”, което разкрива другата много съществена характеристика на остатъка – действието на пророческата дарба в църквата. Въпреки че духът на пророчеството обхваща много неща, в основата му все пак стои изявяването на пророческата дарба.
Адвентната църква вярва, че дарът на пророчеството се е проявил в живота и служенето на Елън Г. Уайт (1827-1915). В резултат на своята седемдесет годишна служба за църквата на три континента, тя е получила повече от 2 000 видения и е написала около 50 000 страници (около 25 млн. думи).
Винаги е имало хора извън Адвентната църква, които не са приемали Елън Уайт за Божий пророк. Но също така винаги е имало и в деноминацията ни критици, които са оспорвали авторитета й. Без да е изненада в последните години тези хора стават все повече. Адвентната църква изобщо не се притеснява да отговори на атаките срещу Елън Уайт. Правила го е и продължава да го прави. Иронията е, че ролята на г-жа Уайт в деноминацията е била изследвана толкова обстойно и се е дало задоволително обяснение на всяко възражение отправено към нея и въпреки това тези обяснения не се четат от нейните критици, ако и да са широко достъпни. Те предпочитат да твърдят, че църквата не е отговорила на въпросите им и да оставят впечатление у слушателите и читателите си, че адвентистите признават поражението си по този въпрос. А това изобщо, ама изобщо не е вярно.
Може би една от основните причини да има някакво объркване във връзка с авторитета на Елън Уайт (както у неадвентисти, така и сред някои адвентисти), е неразбирането на мястото, което нейните писания заемат по отношение на Библията. Интересното е, че самата Елън Уайт ни е казала, как трябва да бъдат възприемани нейните книги, така че при наличие на достатъчно желание, всеки може да се убеди, че напрежение между нея и Библията не съществува. Точно обратното. Затова нека да видим, каква е ролята и целта на творчеството на Елън Уайт по отношение на Библията.

1. Вдъхновение на Божиите пророци.
Разглеждайки връзката между творчеството на Елън Уайт и Библията задължително трябва да си изясним в началото някои основни положения по отношение на пророците.
Пророкът според Свещеното писание е Божия уста – той е говорител на Бога, който разкрива волята Му на хората. Неговото служене може да включва и даване на предсказания. Някои от пророците са били натоварени със задачата да опишат вестите си в книги, които с течение на времето са оформили Свещеното писание. По отношение на него адвентистите вярват, че канонът му е затворен – книгите, които могат да бъдат част от него, са тези, които вече са част от него – 66-те книги на Стария и Новия завет – вече нито може да се прибави нова книга към него, нито да се изкара от него някоя от съществуващите вече.
Библията обаче твърди, че пророческата дарба (както и другите дарби на Светия Дух) ще продължава да съществува и след смъртта на апостолите и ще функционира до Второто пришествие (1 Кор. 12:28; 13:9, 10; Ефес. 4:11-13). А това означава, че Господ може при необходимост да даде тази дарба на хора, които живеят след библейските времена. Всъщност не ние решаваме, кой може да бъде пророк и кой – не. Това е работа на Светия Дух, защото Той разпределя духовните дарби на вярващите според Собствената Си преценка (1 Кор. 12:7-11). От последователите на Христос се очаква само да разпознаят Неговия пророк и да го приемат вслушвайки се във вестите му (1 Сол. 5:19-21). Това също означава, че щом като пророческата дарба ще съществува до самия край на времето, пророци ще говорят от Божието име, макар и Библията да е вече написана. Въпреки че не е възможно техните писания да станат част от канона на Библията (той е вече затворен), тези писания също ще имат авторитет, просто защото са възникнали в резултат на дарбата на пророчеството. Разбира се, тези писания никога не могат да имат тежестта, която Библията има или да я заместят, но те със сигурност ще оказват положително въздействие върху църквата и ще я изграждат.
Ключовият момент в правилното разбиране на въпроса за Божиите пророци е разбирането на тяхното вдъхновение. Следвайки насоките, които са дадени в самото Писание (2 Петр. 1:20,21; 2 Тим. 3:16,17), адвентистите от седмия ден вярват, че Божиите пророци биват вдъхновени не по думи – т.е. Светият Дух не диктува вестите Си на пророците дума по дума, а така им ги предава, че те да могат да ги изразят по свой начин. Иначе казано, адвентистите вярват, че не думите, а пророците са вдъхновени, в резултат на което те предават Божиите вести по най-достъпния за тях и читателите им начин. Индивидуалността на пророка не се губи и той винаги е повлиян от културата и обстановката, в които живее, когато предава вестите си. Отражение върху вестта му ще остави и неговото образование и лична опитност с Бога, както и личните му проблеми и нужди. Неговата индивидуалност се запазва дотолкова, че дори неговите несъвършенства и грешки могат да проличат във вестта му – Господ коригира грешките на пророците, само ако те са сериозни и биха представили Бог и учението по изкривен и подвеждащ начин.
Това са характеристиките на всеки пророк. С тях ще се отличават както каноничните пророци от библейските времена, така и пост-каноничните, които можем да срещнем и в нашето съвремие, защото във всички Божии пророци действа един и същ Дух – Духът на пророчеството. Златното правило в разбирането на Божиите вести винаги е било да се стремим да схванем вестта, която пророкът предава, а не да се задълбочаваме в съвършенствата или несъвършенствата на изразните му средства. Изразните му средства са ни нужни, за да стигнем до вестта му, макар и самите те да са несъвършени. Това, което е важно, е вестта на пророка.
Има няколко критерия, чрез които Божият пророк може да бъде разпознат, а лъжепророкът – разобличен. Адвентната църква е прилагала всички тях по отношение на пророческата дарба на Елън Уайт, за да се установи нейната автентичност и смята, че г-жа Уайт трябва да бъде приета за Божий пророк. Нейните писания издържат и теста на прагматичността, защото съветите й са били изпробвани на различни континенти и са се оказали верни.

2. Мястото на писанията на Елън Уайт по отношение на Библията.
Когато става дума за извън-канонични пророци, много хора питат: Защо трябва да вярвам на писанията на един пророк, който не е от Библията? Защо да чета творчеството на Елън Уайт, когато имам Свещеното писание? Библията не е ли достатъчна?
Отговорът на този въпрос зависи от това, дали имаме предвид твърдението на самото Писание, че пророческата дарба ще продължава да действа до Пришествието. Щом като самото Слово ни казва, че пророческата дарба продължава и след апостолското време и че ще съществува до самия край, значи вярата в Божиите пророци, които са извън библейския канон, е нещо, което самото Слово препоръчва. Важното е, когато Господ издигне един пророк, той да бъде разпознат.
Една от характеристиките на народа на последното време, на църквата на остатъка, е наличието на пророческата дарба. Самото Слово ни казва, че ще има пророк, който трябва да бъде приет. Така че ако започнем да оспорваме ролята на този пророк, изпадаме в противоречие с указанията дадени в самата Библия. Един от адвентните пионери илюстрира този въпрос много добре: “Представете си, че се готвим да тръгнем на пътешествие. Собственикът на плавателния съд ни дава указател с достатъчно информация за цялото ни пътешествие и ни казва, че ако спазваме тези правила, ще достигнем благополучно крайната си цел. Отплувайки ние отваряме книгата, за да изучим съдържанието й. Откриваме, че авторът й е дал основни принципи, които да ни ръководят по пътя, а също и указания за различните непредвидени случаи, които биха могли да възникнат до края. Но ни казва също, че последната част от пътешествието ни ще бъде изключително опасна; че крайбрежието, където е пристанището, непрекъснато се променя поради местещи се пясъци и бури. ‘За тази част от пътя – казва той, – аз съм ви осигурил лоцман, който ще ви посрещне и ще ви даде указания съобразно с обстоятелствата и опасностите в момента. Трябва да го слушате.’ С тези указания ние достигаме определените опасни времена и лоцманът според обещанието се явява. Но някои от екипажа се възпротивяват на нарежданията му. ‘Ние имаме първоначалната книга с указания – казват те, – и тя ни е достатъчна. Ние държим на нея и само на нея и не искаме нищо от теб.’ Кой сега спазва тази първоначална книга с указания? Онези, които отхвърлят лоцмана или онези, които го приемат според указанията на книгата? Вие преценете” (Урия Смит).
Много добре казано, нали? Да се опитаме да представим идеята по друг начин. Забравете за момент, че Елън Уайт изобщо някога е съществувала. Никога нито ред не е бил написан от нея и името на тази личност никога не се е появявало с евентуалната възможност тя да бъде пророк. Вие вярвате, че всички автори на Свещеното писание са били вдъхновени от Бога пророци и затова всички нейни книги – малки и големи, трудни и лесни за разбиране – са авторитетни и с основание съставляват Свещеното писание. Убедени сте, че последният автор на Писанието е апостол Йоан и с неговите книги канонът на Библията бива затворен завинаги. За всеки християнин след Йоан 66-те книги на Стария и Новия завет представляват писаното Слово на Бога до хората.
Същото това Слово обаче ви казва, че пророческият дар е много нужен на църквата за нейното израстване (Ефес. 4:11-13) и поради това той ще съществува в нея до самия край (1 Кор. 12:28; 13:9, 10;), което от наша гледна точка означава, че векове след смъртта на апостол Йоан дарът на пророчеството все още съществува и може да се прояви в църквата в определен момент.
И така, вие приемате безпроблемно авторитета на Свещеното писание, но един ден чувате, че се е появил пророк, който говори от Божието име. Знаейки, че повечето от хората претендиращи, че са пророци, са измамници, но също и че е възможно да бъде издигнат и Божий пророк, тъй като краят на всичко още не е дошъл, вие започвате внимателно да го подлагате на проверка – отговаря ли той на критериите за Божий пророк или не. След обстойно и безпристрастно изследвате вие установявате, че този пророк наистина е Божий и виждате потвърждение на Писанието, че тази дарба ще се проявява, докато Христос не се завърне на земята.
Един ден чувате, че този пророк ще дойде в църквата във вашия град и ще проповядва. Какво ще направите? Ще си кажете ли: “Аз имам Библията и затова не ми е нужно да слушам, какво този пророк ще каже” или ще отидете да го чуете, защото същата тази Библия ви казва, че когато Бог издигне един пророк, той трябва да бъде слушан? В кой от случаите вие всъщност ще изпълните предписаното от Библията?
По същия начин, ако този пророк (за който сте напълно сигурни, че е от Бога) напише книга, ще откажете ли да я прочетете, понеже имате Библията или ще я прочетете, защото същата тази Библия ви казва да го направите?
Разбира се, щом като самата Библия ни казва, че Господ ще си служи с пророци до края на времето, значи няма нищо нередно в това да изследваш Словото, но и да четеш онова, което един неканоничен Божий пророк казва. Очевидно този пророк няма да противоречи на Словото и ще го издига като върховен авторитет. Това, че Библията казва, че ще има Божии пророци до края, само по себе си означава, че вярващите след Ранната църква ще имат за ръководство както Библията, така и вестите на пророците, които Господ ще издигне.
Точно по тази причина адвентистите от седмия ден приемат, вярват и се съобразяват с писанията на Елън Уайт – защото Библията им казва, че трябва да го правят. Никога не сме твърдели, че тя е някакъв път към Бога, някакъв посредник – някой, към който трябва да проявяваш вяра, за да бъдеш спасен или пък че писанията й са заместител на Библията. Всичко, което вярваме, е че в един много специфичен и труден за Божия народ момент Господ е избрал Елън Уайт за Негов пророк и чрез нея Той е говорил и продължава да говори на народа Си (Откр. 12:17; 19:10). Просто в лицето на Елън Уайт имаме една от дарбите на Духа в действие и то в подходящия момент. Това не е извисило Елън Уайт до някакво по-специално положение – тя никога не е заемала официално положение в църквата, нито е била ръкоположен проповедник.
Щом като Библията ни казва, че църквата на остатъка ще притежава дарът на пророчеството, това означава, че когато пророкът се появи и бъде разпознат, трябва да му се има доверие. Тъй като той е от Бога, той ще води хората към Исус и към изследване на Свещеното писание. Точно това прави и Елън Уайт. В първата си книга публикувана през 1851 г. тя казва: “Препоръчвам ти, скъпи читателю, Божието слово като правило за твоята вяра и практика. От това Слово ние ще бъдем съдени” (“Християнската опитност и възгледи на Елена Г. Вайт”, с. 64).
Тя никога не изменила на това схващане. Много години по-късно тя писала: “В Своето Слово Бог е дал на хората познание необходимо за спасението. Свещените писания трябва да бъдат приети като авторитетно, безпогрешно откровение на Неговата воля. Те са стандарт за характера, те разкриват ученията и представляват тест за живота” (“Божията удивителна благодат”, с. 198).
За Елън Уайт върховният авторитет, стандартът за живот, характер и изпитване на ученията винаги е била Библията. Всъщност именно Библията е и целта на писанията й.

3. Цел на писанията на Елън Уайт.
Правилно разбрани писанията на Елън Уайт водят хората към Библията. Точно такава е и тяхната цел. Самата Елън Уайт ни казва, какво е предназначението на написаното от нея: “Аз взех скъпоценната Библия и я заобиколих с няколкото свидетелства за църквата дадени за Божия народ [тук под "свидетелства" Елън Уайт разбира нейните книги]… Вие не сте запознати с Писанията. Ако бяхте изследвали Божието слово с желание да достигнете библейския стандарт и да се доближите до християнското съвършенство, нямаше да се нуждаете от свидетелствата. Божията цел е да ви предупреди, укори, съветва чрез дадените свидетелства и да впечатли умовете ви с важността на истината на Неговото слово. Писаните свидетелства нямат за цел да дадат нова светлина, а ярко да отпечатат върху сърцето истините на вдъхновението, които вече са били открити. Дългът на човека към Бога и към неговия ближен е ясно посочен в Божието слово, но много малко от вас са покорни на дадената светлина. Не е дадена допълнителна светлина, но чрез свидетелствата Бог е опростил дадените вече велики истини и ги е дал по Неговия избран начин на народа да го събуди и да впечатли с тях ума, така че никой да няма извинение” (“Свидетелства”, т. 5, с. 664, 665).
Вижда се, че Елън Уайт възприема написаното от нея не като допълнение или заместител на Библията, а като опростяване и подчертаване на написаното вече в нея. Именно затова тя нарича книгите си “малката светлина”, която води хората до “голямата светлина” – Свещеното писание: “Малко внимание се обръща на Библията и Господ е дал по-малка светлина да води мъже и жени до голямата светлина” (“Избрани вести”, т. 3, с. 30).
Така че правилно разбрани писанията на Елън Уайт не са съперник на Божието слово. Тяхната цел е да водят хората към изучаването на му, защото това се пренебрегва. Дори направени в тази връзка изследвания доказват, че изучаването на нейните книги води до по-засилено изучаване на Библията. Ето например някои от заключенията на едно такова изследване направено в университета “Андрюс”: “Читателите [на творчеството на Елън Уайт] имат по-близка връзка с Христос, по-голяма сигурност за това, как стоят пред Бога и по-лесно осъзнават духовните си дарби… Имат по-голяма склонност да изучават Библията, да се молят за определени хора, да се срещат на групи за общение и да имат ежедневно семейно богослужение. Те гледат на църквата си по-положително…”
Писанията на Елън Уайт водят към Библията. Наистина е от особена важност да се разбере правилно тяхното място. Те нямат толкова за цел да бъдат краен арбитър в тълкуването на библейските текстове и пророчества, а по-скоро да доведат хората до изучаването им като опростят казаното вече.
Писанията на Елън Уайт не са коментар на Библията. Макар и в тях да има “материал”, с който могат да бъдат написани 400 докторски дисертации по теология, Елън Уайт не е теолог. Нейният подоход е подхода на един загрижен пастир, който иска да доведе хората до по-добро познаване на Спасителя. Затова е важно да се разбира, каква е вестта, която Елън Уайт предава чрез дадено нейно писание, а не да се задълбочаваме в това, до колко съвършени са изразните й средства или колко точни са данните, които представя. Естествено, че писанията й не могат да бъдат съвършени, така както не са съвършени изразните средства на който и да е от каноничните пророци. Това просто не е важно! Важното е да бъде схваната силата на нейната вест и потенциалът й да помага на читателя да отиде при Библията.

Правилното разбиране на творчеството на Елън Уайт зависи от разбирането на мястото, което то заема по отношение на Библията. Адвентистите от седмия ден вярват, че писанията на г-жа Уайт имат за цел да доведат читателите до по-задълбочено изучаване на Библията, а не да я заместят.

Изт.: http://nikidimov.com