Една от характеристиките на човешката природа е бунтът срещу правилата. Според Библията това не е просто резултатът от дълги години еволюция, а деградацията на човешките същества вследствие грехопадението. Основната характеристика на греха е бунта срещу Бога, Неговият авторитет и правила. Като грешни същества бунтът е станал и наша основна характеристика – той ни е по-близък, лесен и приятен от послушанието.
Макар и отдавна да е доказано, че всяко общество се нуждае от някакви правила, за да функционира успешно, вътрешният свят на човека е готов да отрече тази обективна необходимост и предпочита да бойкотира правилата. Въпреки че му дават сигурност, човекът чувства, че правилата го ограничават и задушават. Те могат да го доведат дори до гняв. Колко е жалко да видим, в какво сме се превърнали поради непослушанието си!
Несъобразяването с правилата е вече тенднция, която може да бъде наблюдавана навсякъде. Наистина навсякъде. Дори в християнството се води дискусия, има ли нужда от правила или е достатъчно само да обичаш. Тази тенденция е толкова силна, че от десетилетия насам милиони християни са убедени, че нормите в религията са нещо, което е било валидно само в Стария завет, но не и в Новия, под който вече всички сме. Затова когато тези вярващи мислят за закон, в тях се пораждат някакви негативни асоциации. Обикновено те поставят всички изисквания дадени на Израил по времето на Мойсей под общ знаменател. И щом като очевидно християните не са под задължението на някои от изискванията към Израил, например принасянето на жертви, значи всъщност НИКОЕ правило не важи за тях.
Тук обаче веднага се натъкваме на сериозен проблем – как е възможно да се слагат под общ знаменател законът, който касае моралният живот на сътворените от Бога същества и който е съществувал преди изобщо да се появят хората и законът на Израил свързан със службите в светилището и принасянето на жертви, който очевидно възниква като необходимост след съгрешаването на хората? Това са две много различни неща! Можем ли да приемем, че всички разпоредби, които намираме в Стария завет, са от едно и също естество и всички те отпадат след смъртта на Исус Христос или е по-разумно да заключим, че само някои от тях отпадат, а други продължават да бъдат валидни за християните?
Както разбрахме от статията Променим ли е моралният закон на Бога?, Божият морален закон не е зависим от случващото се на нашата планета. Той е израз на Божия характер, който е неизменим и точно затова и законът е непроменим. Именно поради неговата непроменимост едиственият път за спасението на грешника минава през изкупителната жертва на Господ Исус Христос. В статията Волята на Бога – разкрита разгледахме, как непоклатимият Божий закон на любовта е трябвало да бъде въплътен в Десетте заповеди, за да стане разбираем за грешника. Той е израз на Божията воля към човека и никоя от Десетте заповеди в него не подлежи на каквато и да е промяна. Когато говорим за моралния закон на Бога, изобщо не можем да мислим за отпадане или за дори най-малка промяна в него!
И все пак, няма ли някакви изисквания, които са били актуални за израилтяните в Стария завет, но които вече да не са валидни за християните? За да бъде разбран този въпрос, трябва да направим разграничение между морален и церемониален закон – какво представлява единия и какво – другия. Да се опитаме да го направим.

1. Разграничение между морален и церемониален закон.
Вече знаем, каква е позицията и ролята на моралния закон на Бога във Вселената, който е въплътен в Десетте заповеди. Като знаем, какво той представлява, не би трябвало да представлява трудност да го разграничим от другите изисквания, които били дадени на Изразил. Така че когато мислим за разпоредбите дадени на Израил например относно жертвите и службите в светилището, би трябвало веднага да можем да направим разлика между моралния закон на Бога изразен в Десетте заповеди, който е с вечна валидност и временните постановления, които били дадени на една нация с цел да разбере по-добре Божиите действия за справяне с проблема с греха, да съхрани истинското познание за Бога и да научи другите народи на него. Самото Писание прави такова разграничение. Когато например говори за закона на Десетте заповеди, Мойсей казва: “Вие се приближихте и застанахте под планината; и планината гореше в огън до сред небето, и имаше тъмнина, облак и мрак. Тогава Господ ви говори изсред огъня; вие чухте гласа на думите, но не видяхте никакъв образ; само глас чухте. И Той ви изяви завета Си, който ви заповяда да вършите, сиреч, десетте заповеди; и написа ги на две каменни плочи” (Втор. 4:11-13).
Очевидно тук се говори за Десетте заповеди. Това били единствените думи, които самият Бог изговорил пред хората сред страшно величие и слава (Втор. 5:22). На този закон стоял завета между Бог и Израил. Само този закон бил написан на каменни плочи и поставен в ковчега на завета (Изх. 25:21; виж 31:18; 32:15; 34:29; Втор. 10:2).
След това Мойсей продължава като разграничава другите разпоредби, които били предадени на Израил чрез самия него: “И в онова време Господ ми заповяда да ви науча повеления и съдби, за да ги вършите в земята, към която преминавате да я притежавате” (Втор. 4:14).
Значи Мойсей много ясно разграничава Десетте заповеди, които сам Бог изговорил пред израилтяните и другите постановления, които били предадени на народа чрез него, голямата част от които били разпоредбите за жертвите и службите в светилището. Те били написани само на свитък, който е стоял извън ковчега на завета (Втор. 31:26).
Така че тук имаме два закона – единият бил изписан с Божия пръст върху камък и се намирал в ковчега на завета, а другият бил написан от Мойсей на свитък и стоял до ковчега. Едно съвсем ясно разграничение, което Писанието прави по отношение на Декалога и на другите изисквания към Израил – повеления и съдби, които той трябвало да изпълнява в Обещаната земя.
Но защо са били необходими тези разпоредби? Дестте заповеди не са ли достатъчни, за да научат израилтяните, как да живеят? Достатъчни са, но тук имало нещо повече, което те трябвало да знаят. Тъй като Божият закон е вечен и непроменим, непослушанието към него изисква смърт (Римл. 6:23). За нещастие всички хора попадат под осъждението му, защото всички са го нарушавали (Римл. 3:10-19). В голямата Си любов Господ намерил решение за грешника. Единственият начин нарушителя на закона да получи шанс да живее бил Господ да му осигури заместник, който да понесе наказанието за греха вместо него (Пс. 111:9). Причината за това е именно, че Божият закон не се променя (Пс. 111:7,8). Този заместник на човека бил самият Божий Син (Исая 53:4-6). Така чрез вяра в Него съгрешилите хора могат отново да имат вечен живот (Йоан 3:16). Исус поема вината на каещия се грешник и го представя пред Бога оправдан, като че никога не е съгрешавал (2 Кор. 5:21). Исус дава вечния живот безплатно, той е дар и не може да бъде заслужен (Римл. 6:23).
Тъй като е от безкрайна важност великото дело на изкуплението на човека да бъде разбрано от хората, то било представено нагледно чрез жертвената система и службите в светилището, които Господ заръчал чрез Мойсей на Израил. Това е целта на тези разпоредби. Те са учебник, от който вярващият учи Божият спасителен план и нямат сами по себе си сила да изкупят грешника (Евр. 9:9, 10; 10:4). Тези разпоредби могат да бъдат условно наречени “церемониален закон”. Известни са още като “книгата на Мойсеевия закон” (Ис. Нав. 8:31; Неем. 8:1; 2Лет. 25:4) или просто като “Мойсеев закон” (4 Царе 23:25; 2 Лет. 23:18).
Съвсем естествено, когато Месията, Исус Христос, дошъл на земята и изкупил хората чрез заместническата Си смърт, Той изпълнил значението на жертвените разпоредби и ги направил вече невалидни (Дан. 9:27; Матей 27:50,51). Така срещайки изпълнението си в лицето на Христос, церемониалният закон престанал да бъде актуален за християните. Той е полезен за изучаване, защото разкрива спасителното дело на Бога (Евр. 10:1). Но няма как вече да има някаква валидност за вярващите (Евр. 10:5-10). Живеейки чрез вяра в Христос вярващите не изпълняват церемониалния закон, защото той вече е бил изпълнен от Исус.
При толкова ясни текстове по темата е трудно за проумяване, как толкова много християни смятат, че законът на Бога представлява всички постановления дадени на Израил и всичко бива поставено под общ знаменател. Вярно е, че има голяма обвързаност между морални, церемониални, граждански и здравни разпоредби в Израил. Съвсем разбираемо е. Но това в никакъв случай не означава, че всичко това е било едно! Просто няма как да не съществува разлика между един принцип с вечна валидност и временното постановление, което единствено представлява илюстрация, как бива изкупено нарушаването на този принцип. Това са много, много различни неща! И като че ли точно това голяма част от протестантите отказват да разберат и предпочитат да възприемат закона като едно цяло без никакво разграничение между видовете разпоредби в него. Така че, когато стигнат до онези текстове в Новия завет, които говорят за премахването на церемониалния закон (Кол. 2:14-17 и др.), с “чиста” съвест да приемат, че на кръста Исус е приковал и моралния закон и че те са вече свободни от задължението да се покоряват на някакви морални норми. Толкова много спекулации с ясни библейски текстове, само и само да се докаже, че вече сме свободни да живеем, както ни се ще. И то правени от хора, които наричат себе си последователи на Христос!
Просто всичко, което е необходимо, е да се изясни ролята и мястото на Божия вечен морален закон. Веднъж направено това никой няма да има проблем в разграничаването на вечните от временните разпоредби.
Един от най-лесните начини да се направи разграничение между морален и церемониален закон е като отговорим на въпроса: Какво е представлявал Божият закон преди грехопадението? Много трудно би било да си представим, че Адам и Ева в своето непаднало състояние принасят жертви на Бога в Райската градина, нали? Очевидно тази система ще касае техния религиозен живот след грехопадението им. Докато със сигурност можем да говорим за морални изисквания към тях още при тяхното сътворяване. Иначе изобщо не може да става дума за грехопадение.
Следователно, ако отговорим на горния въпрос, не можем да имаме проблеми в разграничаването на вечните морални принципи на Бога, на които стои законът Му за всяко живо същество в Универса и символичните разпоредби на един народ, които е трябвало да му служат като учебник разкривайки, какво Господ ще направи да реши проблема с греха и които естествено загубват валидността си, след като Господ извърши обещаното. Така че, когато разберем фундаменталното място, което Божият закон заема във Вселената, неговото място и роля, няма да ни е трудно да определим, кой закон е с вечна давност и кой е само временен.

2. Трябва ли да се спазва церемониалният закон?
След всичко разгледано дотук въпросът “Трябва ли да се спазва церемониалният закон?” е повече от безмислен. И все пак има протестанти, които твърдят, че и до днес заповедите на този закон са валидни за всички християни, но те ги изпълняват не буквално, а упражнявайки вяра в Христос, Който ги изпълнява (или вече е изпълнил) за тях.
Това твърдение наистина изглежда много набожно, но е доста пресилено. Когато Спасителят дошъл, Той изкупил хората изпълнявайки казаното за Него в обредния закон. Как тогава е възможно наредбите на този обряден закон да бъдат определени като валидни за християните, пък дори и да става дума за “духовното” им спазване? Как например можеш днес духовно да изпълниш жертвите за грях в светилището? Като вярваш в принесената за теб жертва от Христос? Естествено, че вярата в жертвата на Исус е фундамента на връзката ни с Него, но това не може да е “духовно” изпълнение на заповедите за жертването в светилището.
За Месията изрично е казано, че Той “ще направи да престанат жертвата и приноса” (Дан. 9:27). Значи едно от нещата, които Исус е направил, е да прекрати жертвената система. Тогава как може да се твърди, че церемониалните изисквания на Стария завет са все още валидни? В Посланието към евреите се разглежда този въпрос и се посочва несъвършенството на обредните изисквания и как те биват заменени от съвършеното изкупление и служене на Христос (Евр. 10:1-9). Авторът заключава: “Той отмахва първото, за да постанови второто” (Евр. 10:9).
Очевидно някои закони са вече невалидни! Те са изпълнили предназначението си и няма как да бъдат изпълнявани дори “духовно” от християните.
Там, където апостол Павел говори за изпълняването на изискванията на закона в нас, има предвид само моралния закон (Римл. 8:1-4). Именно него падналата човешка природа не може да изпълни (виж Римл. 7:5-25) и затова е нужен Светия Дух, за да може законът да бъде вписан в сърцето на вярващия и чрез Неговата благодат да бъде изпълняван (Езек. 36:26,27). Чрез Духа ние можем и трябва да изпълняваме вечния, морален закон на Бога. Няма как чрез това да се превърнем в изпълнители и на церемониалния закон.

3. Как се изпълнява моралният закон?
И така, церемониалният закон е изпълнил предназначението си в жертвата на Христос и той повече не е валиден за новозаветните вярващи. Те не го спазват “духовно” чрез Христос. Единственото, което можем да вземем от него днес, а да изучаваме, как чрез постановленията и службите в светилището Бог е разкривал на Израил Своя удивителен план за спасението на човека. Това наистина е много полезно и важно!
Ако и церемониалният закон да е вече вън от задълженията на християните, не така стои въпроса с вечния, морален закон на Бога. Той продължава да е задължителен във всяка своя заповед. Ние сме несъвършени същества, но това не означава, че този, който вярва в Христос, може свободно и целенасочено да нарушава Божия закон и да очаква, че понеже вярва в Спасителя, Той ще покрие ходенето му в греха. Вменяването на Христовото послушание на закона на всеки, който вярва в Него, не е само някакъв административен акт – трансфер, който се извършва в небето. Христовото послушание трябва да стане послушание в живота на вярващия с конкретни, реални измерения. Точно така го представя Библията: “Защото се яви Божията благодат, спасителна за всичките човеци и ни учи да се отречем от нечестието и от световните страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят ожидайки блажената надежда, славното явление на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и очисти за Себе Си люде за Свое притежание, ревностни за добри дела” (Тит 2:11-14).
Тук пределно ясно е посочено, как действа Божията благодат в живота на този, който чрез вяра приема жертвата на Исус – изкупените от беззаконието биват очистени, те живеят разбрано, праведно, благочестиво и са ревностни за добри дела. Чрез вяра Христовото съвършено послушание на закона се вменява на грешника, но то го прави способен да бъде послушен на закона. Така че вменяването на Христовото послушание на вярващия не е просто административен акт на оправдаване на грешника, а сила, която го променя и го прави способен да живее праведно. Така и трябва да бъде. Иначе какъв е смисълът да се водиш пред небето за оправдан и спасен, а да продължаваш да живееш в греха? Христос ни спасява от греха, а не в греха.
Това, че Божията воля е вече ясна, не означава, че е винаги лесна за изпълнение. Дори новороден християнин като апостол Павел е имал проблем с бунтуващата се в него греховна природа: “Защото знаем, че законът е духовен, а пък аз съм от плът, продаден под греха” (Римл. 7:14).
Апостол Павел е бил просветен относно Божията воля чрез Божия закон на Десетте заповеди. Например той казва: “Тогава що? Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но напротив, не бих познал греха освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: ‘Не пожелавай’” (ст. 7).
Така че Павел е бил наясно с Божията воля, но заедно с това е осъзнал слабостта на грешното си естество и как не е в състояние той сам да изпълнява този закон: “Но грехът понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мен всякакво пожелание; защото без закон грехът е мъртъв… Защото зная, че в мен, сиреч, в плътта ми, не живее доброто, понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша. Защото не върша доброто, което желая, но злото, което не желая, него върша” (ст. 8, 18, 19).
Дори разбрал Божията воля към него и позволил Господ да направи той да иска да я изпълнява, апостолът осъзнава невъзможността си да го направи: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?” (ст. 24).
Колкото и плачевна да изглежда ситуацията, отговор има: “Благодарение Богу има избавление чрез Исус Христос, нашия Господ!” (ст. 25).
Решението на моралния конфликт в човека е в Исус. Чрез Христос спазването на закона във формата, която е лесно разбираема за падналия човек (Десетте заповеди), а от там – и в неговия оригинален вид (Любов към Бога и любов към ближния), става възможно: “Понеже това, което бе невъзможно за закона, поради туй, че бе ослабнал чрез плътта, Бог го извърши като изпрати Сина Си в плът подобна на греховната плът и в жертва за грях, и осъди греха в плътта, за да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим не по плът, но по Дух” (Римл. 8:3, 4).
Живеейки и ходейки в Христос, родени чрез Неговия Дух, Божият закон вече става изпълним. Това изпълнение не се свежда до неясни дефиниции като “духовно спазване”, които нямат никакво практично измерение, а до същинско съблюдаване на закона, който вече не е бреме, а наслада – точно както го представя псалмиста: “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (Пс. 40:8).
Именно по този начин законът става детеводител и ни води при Христос: “Така законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра” (Гал. 3:24).
Божият закон изразен в Десетте заповеди разкрива ясно Божията воля към човешките същества и понеже хората са грешни, така разкрива и тяхната греховност поради невъзможността им да отговорят на Божествения стандарт (виж Римл. 3:20; 7:7, 9; Гал. 3:19). Това поражда необходимостта да се намери някой, който да покрие човешката недостатъчност пред Бога и да направи хората годни да изпълняват волята Му. Така законът довежда човека до Спасителя. Чрез Исус Христос това, което е било невъзможно за греховната плът, сега става възможно. Десетте заповеди, които за необновеното от Светия Дух сърце, са бреме, за новородения човек стават ръководно начало в живота и лесни за изпълнение.

Свещеното писание прави отчетливо разграничение между Божия морален закон въплътен в Десетте заповеди, който е непроменим и валиден за всички хора от всяко време и церемониалния закон, който илюстрира изкуплението чрез Христос. Церемониалният закон вече не е валиден за новозаветните вярващи, те не го изпълняват и “духовно” чрез Христос, защото е изпълнил предназначението си в жертвата на Исус.

Изт.: http://nikidimov.com