Едно от най-популярните и любими обвинения срещу Елън Уайт, както на критиците извън Адвентната църква, така и на критици от църква е, че тя е плагиатствала своите писания. Нещо повече. Твърди се, че Адвентната църква и досега не е отговорила на това обвинение.
Не само, че това не е вярно, но можем да посочим солидни изследвания по този въпрос, които без всякакво съмнение отговарят на отправените критики.
1. Дефиниции.
Нека първо да изясним понятието. От латински понятието "плагиатство" означава претенцията за авторство на статии, произведения, книги и др. които в действителност са създадени вече от някой друг. Плагиатът взима нещо, което е написано от друг и претендира, че е негово, т.е. това е вид кражба и затова е подсъдно.
Когато се цитира един автор и се посочва името и произведението му, не може да се говори за плагиатстване, защото заслугите за даденото изказване се отдават на другия автор чрез упоменаването на името му. Това че Елън Уайт е ползвала в книгите и статиите си цитати и перифразиран материал от други автори (предимно историци от времето на Реформацията и християнски автори от нейно време), никога не е било проблем. От десетилетия обаче има спорове, дали Елън Уайт е действала напълно законно, когато е ползвала в творбите си други автори (извън цитатите).
2. Проучване на въпроса от независим експерт.
През 1980 г. Уолтър Риа, пастор в Адвентната църква в Лонг Бийч, Калифорния, издава книга, в която той установява различните източници, които Елън Уайт е ползвала. Той твърди, че тя е ползвала други източници в творбите си много повече, отколкото се е признавало досега. Така той обвинява Елън Уайт в плагиатство.
Затова Правният отдел на Генералната конференция се обръща към авторитетната фирма по патентно право и авторски права „Дилър, Рамик и Уейт“ в столицата Вашингтон като независим експерт, който да проучи случая. С него се заема лично Винсент Л. Рамик, старши съдружник във фирмата и опитен адвокат по патентно право, търговски марки и авторски права, който е католик.
За изследването, за което фирмата му е била наета, са били поставени няколко въпроса, които най-общо могат да се сумират в два:
1) Може ли Елън Уайт да бъде обвинена в плагиатство (т.е. дали е правила нещо незаконно)?
2) Дали това, което е правила, е било неетично макар и законно (т.е. дори да не е незаконно, пак да е погрешно)?
Като добър професионалист Рамик е започнал да изследва случая на Елън Уайт като неутрален. Проучвайки всичките му достъпни материали той прочел и една адвентна книга, чиято цел била да защити Елън Уайт. Тази книга обаче така я „защитавала“, че го направила предубеден към нея – започнал да си мисли, че тя наистина е плагиатствала. В тази връзка от списание „Ривю енд Хералд“ му задават въпрос: „След като започнахте да изучавате нейните писания за себе си, беше ли това негативно впечатление засилено или променено по някакъв начин?“
Рамик: „Обърнах позицията си на 180 градуса. Открих, че обвиненията просто не бяха верни. Но установих това от нейните писания. Не стигнах до този извод нито от хората, които казват, че тя е плагиат, нито от тези, които казват, че не е. Просто трябваше да чета нейните писания и така изчистих ума си от предубеждението, което вече имах. И в края този случай се установи в нейна полза.“
Рамик: „Вестта е важната. Критиката чете изречението и не разбира значението му – тя може да го вземе извън контекст, а често го прави със сигурност. Но трябва да се чете цялата вест. Какво иска да каже авторът? Какво авторът наистина казва – от къде идват думите – това не е важно. Каква е вестта в това? Ако игнорираш вестта, в този смисъл дори и Библията не си струва да четеш.“
Адвокат Рамик посочва един случай, който говори много ясно, дали Елън Уайт е имала за цел да плагиатства. Тя е обичала много книгата „Животът и посланията на Свети Павел“ от Конибиъри и Хаусън и я е ползвала в книгата си „Разкази от живота на Павел“ (публикувана през 1883 г.), която по-късно бива развита в книгата „Деяния на апостолите“ (публикувана през 1911 г.). Но Елън Уайт горещо е препоръчвала и то публично адвентистите да си купят книгата „Животът и посланията на Свети Павел“. Кой плагиат би подканил хората да си купят книгата, от която е плагиатствал? Съвсем ясно е, че тя не е криела нищо. Всеки път тя е действала както законно, така и етично.
Рамик: „Тя [Елън Уайт] се е движила точно в законовите рамки на ‘коректното ползване’ и винаги е създавала нещо, което е било съществено по-добро (и дори по-красиво), отколкото чистия сбор от отделните части. Мисля, че най-голямата трагедия е, че критиците й не успяват да забележат това… Ключовата идея е: Това, което наистина има значение, е вестта на г-жа Уайт, не просто техническата част на писанията й – думи, параграфи, изречения. Доколкото знам, теолозите правят разлика между буквално вдъхновение и вдъхновение на мисълта. Твърде много от критиците й пропускат най-важното. А това наистина е лошо. Аз лично бях докоснат, дълбоко докоснат от тези писания. Бях променен чрез тях. Мисля, че точно поради тях днес съм по-добър човек. И бих искал критиците й да бяха открили това.“
Ривю: „Адвокат Рамик, как бихте определили едно съдебно дело срещу Елън Уайт в обвинение за плагиатство, пиратство или нарушение на авторското право?“
Рамик: „Ако трябваше да се включа в един такъв съдебен процес, бих предпочел да участвам като защитник, а не като обвинител. В този случай просто няма нарушение на закона!“
В становището на Рамик от 17 страници той заключава в недвусмислена декларация:
„Имайки предвид всички фактори необходими да се достигне до заключение по този случай, смятаме категорично, че писанията на Елън Г. Уайт не са плагиатствани… На основание на нашето проучване на фактите и законовите прецеденти ние заключаваме, че Елън Г. Уайт не е плагиат и в нейните творби няма нарушение на авторското право или пиратство.“
Тук можете да прочетете цялата статия по този въпрос озаглавена Was Ellen G. White a plagiarist? (статията е на английски). А тук можете да прочетете целият доклад на адвокат Рамик (докладът е на английски).
Това проучване по въпроса, дали Елън Уайт е била плагиат или не, направено от един католик, е в наличност в Адвентната църква от три десетилетия. Интересното е, че то е познато и за някои от критиците на Елън Уайт и въпреки, че целта му е да определи, дали Елън Уайт е плагиат и, че в анализа и заключението си то съвсем категорично изчиства името й от всякакви обвинения в плагиатство, те го омаловажават определяйки го като занимаващо се с друга страна на въпроса.
3. Литературно заимстване.
В случая с обвиненията срещу Елън Уайт в плагиатство има неразбиране на един важен момент от света на литературата. Адвокат Рамик казва за нейното творчество: „Тя се е движила точно в законовите рамки на ‘коректното ползване’ и винаги е създавала нещо, което е било съществено по-добро (и дори по-красиво), отколкото чистия сбор от отделните части.“
Така достигаме до същността на това, как точно Елън Уайт е ползвала други автори. В писателския свят има и друго понятие свързано с позоваването на чуждо творчество. Нарича се „литературно заимстване“ (literary borrowing). Литературно заимстване имаме, когато един автор използва думите или идеите на някой друг с цел да каже нещо. Този автор не е цитиран, нито неговото писание е взето, за да се припише на друг автор (плагиатство). Тук става дума за използване на нечии думи и идеи, за да се каже нещо, т.е. авторът има вест, която предава чрез текстове, които вече съществуват. В този случай авторът, който използва думите на някой друг, не е задължен да посочва името му. Това е нещо отдавна познато в писателския свят. Нарича се „литературно заимстване“ и е съвсем различно от плагиатството. Когато този въпрос се разглежда от гледна точка на правото, се използва понятието „коректно ползване“ (fair use).
Много от библейските книги съдържат точно такова литературно заимстване, а някои са направо изградени на него. Ще посочим някои примери.
Авторът на книгата Еклесиаст казва за себе си: „И колкото по-мъдър ставаше проповедникът, толкова повече поучаваше людете на знание. А най-вече измисляше и издирваше, и нареждаше много притчи. Проповедникът се стараеше да намери угодни думи и това, което бе с правота написано, думи на истина“ (Екл. 12:9, 10).
Соломон се е опитвал да намери подходящите думи за това, което е открил, за да може така да бъде полезен на другите хора. Но той се е опитвал да намери подходящите думи и за неща, които не са възникнали оригинално от него, а вече са съществували. Соломон е записал съществуващи вече мъдрости във формата на притчи, но не казва, от кого са били взети. Тук имаме литературно заимстване.
Соломон не е единственият, който го е правил. Ето едно от нещата, които той бе казал в мъдростта си: „Който се взира във вятъра, няма да сее и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш, как се движи духът, нито как се образуват костите в утробата на непразната, така не знаеш и делата на Бога, Който прави всичко“ (Екл. 11:4, 5).
Тук Соломон сравнява Божието дело с вятъра и с бременната жена. Божието дело сравнено с вятъра и раждането откриваме и в проповедта на Исус към Никодим: „Исус отговори: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Не се чуди, че ти рекох: Трябва да се родите отгоре. Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“ (Йоан 3:5-8).
Това е пример, как в проповядването Си Исус е използвал литературно заимстване – взема съществуващи вече думи и чрез тях предава вест. Той обаче не споменава името на Соломон, защото при литературното заимстване това не е необходимо.
Много са библейските писатели, които са правили „литературно заимстване“ от други библейски автори. Павел не споменава всеки път, че е стъпил върху изказването на предишен библейски автор. В Лука 1:1-4 евангелист Лука казва, че е събирал съществуващи вече истории за Исус и така е оформил книгата си, но никъде не посочва имената на хората, от които е почерпил информацията. А какво да кажем за апостол Йоан, чиято книга Откровението в огромната си част е изградена точно на такова литературно заимстване, без никъде той да посочва, от кои автори е черпил?
При Елън Уайт също може да се открие литературно заимстване и това е както законно, така и етично. И все пак едно от обвиненията срещу нея е, че тя е заемала от други автори без да ги споменава и така да отдаде заслугите на тях. Това обвинение само показва, че въпросът с литературното заимстване не се разбира – критиците на Елън Уайт го приравняват с плагиатството, а то няма нищо общо с него. Име на автор се посочва, когато го цитираш. Елън Уайт прави това много пъти в книгата „Великата борба“ например, където цитира Д’Обине и други автори. (Между другото, в предговора на книгата тя описва и как точно е ползвала други автори извън цитатите, така че всеки може да разбере начинът й на литературно заимстване. Ако тя е имала за цел да злоупотребява с чужди писания, защо ще го посочва още от самото начало? Очевидно тя не е имала, какво да крие.) Когато обаче правиш литературно заимстване, то е в такъв вид, че не изисква посочване на името на автора. Изчислено е, че в цялото си творчество (с изключение на 5 книги) литературното заимстване, което е правила, е по-малко от 3%. А най-странното е, че обвинението е, че тя заимствала 80-90% от писанията си от други автори, без да е отдавала заслугите на тях. Как точно критиците й са стигнали до тези фрапиращи цифри, си остава тайна. В огромната си част писанията на Елън Уайт са си нейни. Много малко е това, което тя е ползвала от други автори и винаги е било в рамките на литературното заимстване. Нещо повече. Както казва адвокат Рамик, тя винаги е създавала нещо по-добро и по-красиво от това, което е заела.
По отношение на това, как Елън Уайт е ползвала „литературно заимстване“, на адвокат Рамик е зададен следния въпрос: „Бихте ли коментирали, дали Елън Уайт е злоупотребила като е използвала материали – цитати, пасажи, идеи и т.н. – от други без да е заявила публично, от къде ги е взела?“
Рамик: „Няма причина Елън Уайт да не използва идеи на други хора, които е искала да предаде. Дори не е разумно да се очаква, че някой, който например пише на теологична тематика, да пише само от себе си, без да проучи, какво други преди него – или дори негови съвременници – са казали по въпроса.
В средата на XIX век – точно когато Елън Уайт е започнала да пише и публикува, 1845 г. – в съдебния процес наречен Емерсон срещу Дейвис в щата Масачузетс, съдия Стори оправдал писател, който използвал думи и идеи на други хора посочвайки ги по този начин като свои.
Съдия Стори казал: ‘Само глупаците се захващат тепърва да правят нещо, което вече е било правено по-добре в миналото. Никой не изгражда сам един език.’ С други думи, думите сами по себе си са тук от много години. Най-важният въпрос е, как ги казваш и какъв е резултатът, който искаш да се получи от тези думи… Елън Уайт е използвала писания на други хора, но начинът, по който ги е използвала, ги прави нейни собствени по уникален начин, както етично, така и законно. И, което е интересно, тя винаги подобрява това, което е ‘избрала’ да ползва.“
„Литературното заимстване“ е обичаен похват в литературата. Той е нещо различно от плагиатстването или от цитирането на един автор. То се ползва широко от библейските автори. Ползва се и от Елън Уайт като тя винаги подобрява това, което е избрала да ползва. Тя е заимствала от чужди автори напълно коректно и изобщо не може да бъде обвинена в плагиатство. Нейните критици не разбират нито въпроса за плагиатството, нито въпроса за вдъхновението на пророците. Иначе щяха да видят, че с аргументите, с които разобличават Елън Уайт, биха могли да разобличат и цялата Библия. Всъщност някои от тях са го осъзнали. Когато Уолтър Риа, един от най-известните критици на Елън Уайт, приключил лекцията си пред аудиторията на Колидж Плейс и триумфиращ в разрушителното си опровержение на Духът на пророчеството се насочил към мястото си, изведнъж се спрял, върнал се пак на микрофона и казал: „Не правете с Библията това, което аз направих с писанията на Елън Уайт или ще унищожите и Библията!“ (Виж North Pacific Union Gleaner, February 1, 1982, p. 10) Така може би дори без да иска Уолтър Риа разкрил същността на проблема.
Проучването на въпроса за това, как Елън Уайт е ползвала други автори в творчеството си, направено от независим експерт, недвусмислено заключава, че тя не е плагиат и че винаги се е движила в рамките на законното и етичното. Тук от голямо значение е разбирането на въпроса за литературното заимстване.
Изт.: http://nikidimov.com
Случките в евангелията са замаскирани пр...
Символиката е тайния код за разгадаване ...
Повече от 6 часа огромен НЛО летя над Св...
Политиката е нечиста сила. Може да вкара...
п.п. А пък преписване без цитиране на автора (по установения ред - името на автора в края на цитата) си е... ами плагиатурно преписване си е. Каквото и да го наричате.
21.11.2012 09:50
п.п. А пък преписване без цитиране на автора (по установения ред - името на автора в края на цитата) си е... ами плагиатурно преписване си е. Каквото и да го наричате.
Нека се обърнем към специалисти по патентно право, които могат да преценят, дали даден автор е плагиатствал, защото иначе може да се окаже, че е клевета. Велтман адвокат по патентно право ли е? Моля цитирай някакво юридическо изследване, а не ми цитирай мнения на обикновени хора.
Клеотемида,
напомням ти думите на Исус в Лука 4:24
И пак рече: Истина ви казвам, че НИКОЙ ПРОРОК не е приет в родината си.
п.п. А пък преписване без цитиране на автора (по установения ред - името на автора в края на цитата) си е... ами плагиатурно преписване си е. Каквото и да го наричате.
Нека се обърнем към специалисти по патентно право, които могат да преценят, дали даден автор е плагиатствал, защото иначе може да се окаже, че е клевета. Велтман адвокат по патентно право ли е? Моля цитирай някакво юридическо изследване, а не ми цитирай мнения на обикновени хора.
Клеотемида,
напомням ти думите на Исус в Лука 4:24
И пак рече: Истина ви казвам, че НИКОЙ ПРОРОК не е приет в родината си.
Да не питам какво общо имат авторските права с патентите, още повече, че и за плагиатство, и за патент си има точно определени правила и определения, които хич не съвпадат.
Мисълта ми е, че следва този въпрос да се разглежда от специалисти, а не от лаици.
"Беше ми дадена светлина, че градовете ще бъдат изпълнени с объркване, насилие, престъпления, и че всичко това ще се увеличава с приближаването на края" /Свидетелства, т.7/.
"Светът е към края си, градовете стават леговища на порока. Отвсякъде се наблюдават сцени на зло. Навсякъде се наблюдават примамки към сетивата и прахосничеството" /Проповедници на здравето/.
"Бяха ми показани събития, които скоро ще настъпят в Чикаго и други големи градове. С увеличаването на злото Божията предпазваща сила се отдръпва, появяват се разрушителни ветрове и бури, сградите са опожарени от огъня и срутени от земетресения"
"Задължена съм да проглася вестта, че градовете, пълни до краен предел с престъпления и поквара, ще бъдат разрушени чрез огън, земетресения и наводнения" /Евангелизъм/.
Елена Уайт е пророк от последното време на земната история. В Библията е посочен "тест", според който да разпознаваме Божиите пророци. Тя отговаря точно на изискванията, посочени в Писанието.
